Озарение на дните е покров

Четейки „Нощта извиши звездния си купол”

от Никола Ракитин

Душата ми е звезден небосвод,

превърнат в храм, за да роди човека,

покозвайки нормалния живот

в борбата му за светлината мека.

Говоря тук за светлината чиста,

която грее в сърцето вечно –

във ореола си е тя златиста:

днес, а не във бъдеще далечно.

Същността й е от момински свян,

ала вече между двама споделен

и затова изгрява като блян,

който във борба жестока е кален.

Озарение на дните е покров –

точно той преражда светлината,

а на рождаството казвам аз „любов”,

постигана в пътя със жената.

Съгласен съм, че тя е висша радост,

тъчаща нишка отговорност,

защото тя е вечната ни младост

в импулс на семейната сговорност.

Нощта извиши звездния си купол

Автор: Никола Ракитин

Нощта извиши звездния си купол,

струи златиста, мека светлина.

Наситен с мирис въздухът е топъл

и сочен като устни на жена.

О, тая нощ на блянове и сладост!

Опива ме и гали, и зове

дъхът на кипналата буйна младост

в безбрежни равнини и лесове.

Усещам да звъни по всички жили

мъзгата на дървета и треви,

с води през ниви път извили,

копнежа си земята ми мълви.

Копнеж по нещо светло и далечно

разкрил ширно звездния покров.

Духът ми окрилил с надежда вечна,

сърцето ми изпълнил с любов.