Амбициозна, българска „Теория на литературата”, в началото на 80-те години на миналия век пише Пантелей Зарев. Трудът му е в два тома от по повече от 500 страници. Той хвърля светлина върху литературно-художествения процес, като творчески, който има за цел да разшири границите на учебниците и учебните помагала, които са кръгозор на авторите, ангажирани с разработването на теории на литературата.

Не случайно започвам изложението с определянето на този труд като „амциозен”, защото, още в предговора на книгата си авторът прави редица уточнения, които му правят чест и сред тях е и разширяването на обществено-историческия процес и въпреки всичко, веднага може да се забележи, че тези обемисти томове остават в границите на художествената литература, която е важна част, но си остава част от литературата.

 И ако все пак, темата за теорията на художествената литерура се експлоатира широко, то темата за Теория на Литературата се разработва от онези специалисти, които се занимават с изследване на генезиса на знанието, разработвайки неговите модели през различните исторически епохи. Тук ще посоча, като такава, книгата на Розентал „Тържество на знанието”.

 Системните ми занимания с разработването на философското знание ме доведоха и до поставянето на такива въпроси като необходимостта от разработването на Теория на Литертурата, предшествана от разработването на нейните Основи.

 Но когато става въпрос за разработване на Новата Литература, трябва да се прави още едно разграничение – между съвременна литература и Нова литертура. И това разграничение става възможно на основата на предметната област на едната и другата. Съвременната литература, разбирана в широкия смисъл на думата, има като своя предметна област съвремения екзистенциален универсализъм и това, на пръв поглед, изглежда правомерно, защото такава е действителността, но страхът, като екзистенциален универсализъм, когато безкритично се показва от художествената литература, а науката се примирява с него, се отива в блатото на идеологизирането на литературата, а обществено-историческият процес носи в себе си и оптимизма на интегрирането на социалните системи. Новата Литература, отчита ужаса на съвременния деградационен процес, но тя прави това само и единствено с цел да води по-успешно борбата с него, а не да се превръща в негова слугиня, като утвърждава хуманния екзистенциализъм, който също кълни в обществено-историческия процес, но когато става въпрос за утвърждаването му, нещата стават конкретни.

 Мирогледно-методологическата непълнота на съвременната литература, а на полето на художествената литература излизат все по-широки слоеве от хората, с глобализирането на информационното пространство чрез Интернет, повдига необходимостта от решаване на общите въпроси на литературата, за да може да се стигне и до правилното разрешаване на частните въпроси. Така например, Никола Георгиев пише книгата „Теория на лирическата творба” и още в самото начало издига идеята за нов тип литературна критика, но веднага сконфузено признава, че той сам не е в състояние да отговори на изискването критиката да не поучава, а да разработва нови творби като инструмент на критичния литературен процес.

 Основите на Новата Литертура са научна област, която се разработва с помощта на много науки чрез обединяването им в анализа като ситуативна системно-структурна методология, която изгражда метода на интердисциплинността. В България от дълги години е учредена Интердисциплинна Гражданска Академия. Нейни учредители са учени в областта на частните науки, които, от една страна, чувстват остро нуждата от методологическо равнище за своите изследвания, но, от друга страна, издигат като такова равнище частнонаучна област, което затваря хоризонта на техните изследвания, а на трето място, мълчаливо отказват сътрудничество, когато им предлагам то да се направи на основата на прагматизма, разбиран като хуманен екзистенциализъм.

 Разрешавайки посочената по-горе проблематика, аз ориентирам книгата първо, към специалистите, които работят в тази област, а те са в страните на Западна Европа, САЩ, но и не само там, второ, към онези държавни, в това число и граждански, структури, които ясно издигат хуманизма в своите програми за действие, но на трето място и към всички хора, заинтересовани от творчеството като път на своето собствено съществуване като нормално.

 Книгата „Теория на литературата” на Пантелей Зарев съвсем правилно завършва с изброяването на редица методологически направления в литературата, което я представя и като теоретико-методологически труд. За разлика от него, аз представям Основите на Новата Литература като приложна логика на подхода ми при водене на поетичния ми диалог с различни автори, което дава възможност да се види нейната структура в процеса на функционирането й.В момента, с Джулия Бел, под формата на поетичен диалог, пишем по оригинален начин в Интернет, книгата „Покорител на самотни върхове”, която резюмира конкретно всичко ксазано до тук.

Основите на Новата Литература, овладени като методология и приложени като логика на подхода, в дадената област на живота, водят до създаването на продукт, който, от една страна, има обективна, емпирична видимост, а, от друга страна, се възпроизвежда и индивидуалността на субекта. Развитият от мен диалог със света е една от формите за правене на Новата Литература с което се обогатява и нейната теория, но се дава тласък за развитието и на нейните Основи, а също така постигам и морално удовлетворение от това, което правя, достигайки до правенето и на социалност от определен тип.

Да се пише за литературата и това да се представя за нейна Теория или Основи и да се прави Литертура, която да развива своята Теория и Основи са различни неща и разликата се състои в това, че във втория случай словото е действие, а то е действие, когато се разработва като страна на дейността.

Когато чета дълги страници, които ме убеждават, че литературата имала непосредствена връзка с действителността, се убеждавам, че тази връзка става все по-мъглява и тогава, от една страна, все повече ми става ясно каква е подготовката на такъв автор, а, от друга страна, ми се иска да видя текст в който непосредствено диша действителността.

Перото ми поредна тайничка издава

Към Десислава Теллалова

Перото ми поредна тайничка издава -
как днес се запознахме щедро с Десислава.

Предложи тя да влезем в чувство естетично -
с виното то става особено критично ...

А Десислава ми се вижда малко бледа -
говори ми на "Ви" и предпазливо гледа?!

Поднасям малка глътка да го дегустира,
а Десислава сякаш мене ме избира.
Разказва нещо за някакъв си софтуер,
а аз поставям между нас мъничък фенер.

Аз разказвам за битието ни зловещо
през което, с приятелство, вървиме вещо.

Но тук се разигра историята жалка -
заяде нещо тази сложна запушалка?

И Десислава нещо взе да ми помага,
че тирбушон модерен май, че се излага,

но въпреки това пострада й полата,
че течността от бутилката бе разлята.

Тази случка взе, че малко ни развесели,
а от взаимността станахме и по-добри...

Усетихме, че нещо леко се поражда
и си признахме, че това е само жажда.

Напълних неумело чашите кристални,
щом бяха отлетели думите банални,

усещайки и аромата на виното,
който запали пламъците във окото.

И вдигнахме наздравица за чувство свято,
родило се във настроението слято.

Диалогът, подобно вино, бе пенлив,
отхврлил в думите всеки порив боязлив.

Десислава взе с поглед да ме опипва,
показвайки със такт, че виното опитва.

Във този миг и погледът й беше ясен,
а с всяка глътка ставаше той по-прекрасен.

Замислих се за ролята и на гърлата,
помагащи да видим прелести в жената.