Критиката като литература, но и като нейна теория – 1

 1.

Туй е тайната на руната „живот”

 

В диалог с Марияна Кондова

по повод на „Сърце за любов не заключвай!”

 

Да! Точно тази – любовна менталност,

идваща като Съ-преживяване,

те вплита спонтанно във социалност,

носеща своето настояване.

 

Туй е тайната на руната „живот”

и на всяко друго обяснение,

подвластно единствено на този вот,

водещ по пътя на вдъхновение.

 

От такава позиция избираш,

знаейки отговора на всички:”Как?”

а със времето вече и разбираш,

че чрез вечната любов не си глупак.

 

 

Сърце за любов не заключвай

Автор: Марияна Кондова

 

Любовта съвсем не избира кога,

просто идва на среща, не бяга.

Калинка излита от твойта ръка,

а в косите ти слънцето ляга.

 

Любовта съвсем не избира къде,

цяло щастие - даже в музея.

От съня ти непрестанно по малко краде,

но какво е животът без нея?

 

Любовта не разбира съвсем и "Защо?"

ах, по заповед ли, всичко се случва?

Щом докосне те с нежно крило,

ти сърце за любов не заключвай!

 

Пояснение:

В ролята си на критик, теоретик и автор, тук съм подбрал текста на Марияна Кондова „Сърце за любов не заключвай”, за да покажа критиката и като литература, чрез създаването на друга творба, но и като инструмент за анализ, който разкрива ценното в анализираната творба, но и развива нейното съдържание, което се превръща в навлизане и в теорията на словесното творчество.

Марияна Кондова утвърждава смисъла на живота чрез присъствието на любовта в него чрез приповдигането на възпросите „Кога?”, „Къде?”, Защо?”, утвърждавайки любовта като метежна стихия, която не разбира своята природа, но без която животът би бил безсмислен.

 Диалогът ми с Марияна Кондова започва чрез цялостно развитие на нейната идея, доведена до предела на тайнствения шепот на руната „живот”, която всеки разгадава по пътя на своето съществуване и затова за мен съществено значение придобива друг въпрос:”Как?” и затова, още с първата строфа, любовта е представена чрез нейния връх – менталността, която е такава духовност, която е развила преживяването до Съ-преживяване в рамките на съществуващата и възпроизвеждана социалност.

 Съ-преживяването е път на нормалното съществуване и от тази гледна точка, двата текста могат да бъдат разбрани от различни гледни точки – и като критика, но и като теория, но и като елементи на Новата Литература, утвърждаваща хуманното преживяване в живота.

 2.

Животът предлага пътища различни

 Животът може да бъде видян и като непрекъсната смяна на поколенията, но сред разнообразието на пътищата му, човекът винаги е търсел и не престава да търси пътя на своето щастливо съществуване, което се оказва тъждествено на нормалното съществуване. Това е практически въпрос пред всеки индивид и борбата за щастието, като борба за удоволствията на живота, не е секвала нито за миг. Но както в литературата по-голямата част от въвлечените в оборот текстове са псевдо-литература, така и в живота въпросът за удоволствията е твърде, твърде проблематичен, за да се стигне и до наглостта на част от поезията, която открито възпява сластта и по този начин се опитва да утвърждава псевдо-литературата и анти-литературата за литература.

 Като се придържаме към казаното по-горе, нека да продължим изследването си върху първи сонет от Уилям Шекспир, което съм напправил по следния начин:

 

 Когато пътя на доброто знаем

 

В диалог с Уилям Шекспир

по повод на „Сонет №1”

 

Когато пътя на доброто знаем,

а то е нашта умножена сила,

необходимото ни ще желаем,

че тя самите нас е сътворила.

 

И едва тогаз, във този сложен свят,

ще заблестят младежките копнежи,

за да може младостта да дава цвят

и пътищата ни да бъдат свежи.

 

По линия на чувството сърдечно,

превърнато в Закон на обществото,

човекът може да живее вечно,

налучкал пътя си на естеството.

 

Днес цветята на живота раждат страх –

сам към себе си човекът е жесток

и затуй затъва непрестанно в грях,

чувствайки, че любовта го прави бог.

 

Рекламата показва красотата,

криеща грозното със своя мерник,

но се домогва и до светлината

с треперищите пръсти на скъперник.

 

Животът зъл, със реклама украсен,

отчуждение създаде като праг

и затуй, по този начин съвместен,

противостои насреща като враг.

 

Отчуждението ражда нищета –

хората за малко радост се тълпят,

но душите им треперят в самота:

безмълвно във деградация стоят.

 

В общност човек с човека се родее,

а тази общност днеска е Земята –

със тоз мащаб в сърцето се гордее,

вървейки в нишката ментална, свята.

 

Прагматикът, на себе си съперник,

човечността издига като мяра

и във битката със еснаф-неверник

утвърждава в живота нова вяра.

  

Сонет №1

Автор:Уилям Шекспир

Превод:Валери Петров

 

От хубавото чакаме приплод,

та щом цвета му есен зла пролази,

за него спомен, пълен със живот,

в наследника му свеж да се опази.

А ти, сгоден за образа си млад,

сам пламъка си храниш със гориво

и мъчиш ни в обилието с глад,

хабейки своя чар немилостиво.

Ти, който като вестник на Април,

света за да красиш, сред нас живееш,

съкровището свое в пъпка скрил,

скъпернико, ти, трупайки, пилееш.

        Но сам умреш ли, знай, ще си изял —

        от лакомство — и общия ни дял!

 

Пояснение:

Сонет №1 на Уилям Шекспир развива въпроса за природата на любовта в която отговорността за изградения общ дял е доминираща, за да се утвърждава живота като вечен на Земята.

 Тази тема дава възможност да бъде разработена от гледна точка на цялата значимост на проблема, достигайки и до социалната природа на любовта. Свободата на индивида не е свързана с това, че той може да прави каквото си иска, а с това той да иска да прави необходимото, в това число и в любовта.

Познаването на пътя на доброто става възможно, когато умножената сила на общността се субективира от индивидите като тяхна сила и тогава, и обществото се намира в подем, но и семейството, като лоно на любовта, разцъфтява. Притежаването на умножената сила на общността задава хуманния характер на възпроизводствения процес, а любовта бележи върха на неговото развитие.

Превръщането на любовта в Закон на обществото, защото тя е Закон на човешката природа, предполага и съответна организация на това общество, което тръгна по-решително към своето обобществяване.

 Любовта на съвременния човек разцъфтява и вехне при обстоятелства, които пораждат, утвърждават и възпроизвеждат отчуждението между хората, а то е причината за деструктивните метаморфози и в семейството и при възпроизводството на отделните индивиди.

 Светът ражда прагматичния човек и в неговото по-нататъшно, цялостно развитие е пътят на доброто, свързан с отхвърлянето на страха от душите на хората и утвърждаване на хуманизма на любовта и приятелството, с които днес се спекулира по безобразен начин.

 Развитието на литературата чрез творби, които сами са литература, се споделя и от други автори, но като реализация не съм срещнал автор, който да прави това нещо. В книгата си „Теория на лирическата творба” Никола Георгиев се противопоставя на критиката, която поучава, но, в същото време, се извинява, че и той ще развие изложението си по стария начин, което го поставя в деликатно положение.

 Развиването на критиката като литература дава възможност по нов начин да се гради и теорията на литературата, но тази особеност повдига въпроса и за способността на публиката да се справя с различните аспекти на изложението. Разработените от мен диалози, от една страна, повдигат този въпрос, а, от друга страна, подпомагат процеса на съзряване на читателска аудитория от ново качество, а новото качество на читателя само започва с това да прочете дадения текст с разбиране, но и без допълнителни подканяния да се включва в практическите процеси, които обслужват собственото му творческо развитие.

 3.

Духовният ти свят, събран в окото

Екзистенциален портрет

на Вергиния Илкова

 

Не ти прилича да се оправдаваш,
че със Емили ми носите късмет-
дори когато хитрости създаваш
чрез публикациите във Интернет.

 

Във поведението като луда

откривам ти природата игрива,

не понасяща никаква принуда

в душевността си горда, приветлива.

 

А в поведението мълчаливо

не те намирам да си по-различна,

защото можеш много търпеливо

да показваш жената прагматична.

 

Чувството и тогава не престава,

защото съм те приел като жена,

проправяща пътеката такава,

втъкана в душите ни като Съдба.

 

Духовният ти свят, събран в окото

и общо чувство вече преповтаря,

а то узрява в стихове, защото

гори със пламък, който не изгаря.

 

4.

Антонио, какво душата ти дълбае?

 

Към Антонио Григоров, но и към

Джими Пейч! А защо не и към Пав Лина?!

Но защо не и към Гари, а и към „Гордия българин?”

но и към всички участници в Интернет?

 

Антонио, какво душата ти дълбае?
Кажи, защо Джими Пейч твърди, че си педал?
Но слушай! Искам аз светът да не узнае,
че приятелството ни позорно си предал!?

И Пав Лина знае, че си младенец,

а ти докопваш злобната насмешка –

вместо да си следваш пътя на светец,

влизаш в поведенческата грешка...

Нали света ти двам аз – чрез младост:

той да се оглежда в твоите черти

и да правим във Интернета радост,

а не както се лигавиш тука ти?!

 

-Във шегите Мози, искам да съм пръв,

а ти точно виждаш, че съм аз такъв!