Съдържателна саморефлективност

       Да се каже, че действителността е предметна област на философията не е достатъчно. Дори да уточним, че става въпрос за външната и за вътрешната, на човека, действителност няма многа да напреднем при изясняването на въпроса, но когато кажем, че става въпрос и за вътрешната, но и за външната действителност вече сме много по-определени и все пак, сме длъжни да поясним, от една страна, че става въпрос за тъждеството между обективните обстоятелства и човешката субективност, а, от друга страна, да доизясним, че това тъждество е присъщо на определен тип практика, но и това, че то винаги има определено съдържание, но и още нещо – не описателно да разказваме за това съдържание, а ситуативно да го покажем и като обективираща се субективност, но и като субективираща се обиктивност. Читателят вероятно, ще побърза да каже, че прочитатето на това описание е трудно, а какво остава да направиш писането си съдържателно чрез проследяване на функционирането на това тъждество. Тук бих могъл да се позова сполучливо на поезията и конкретно на хедонизма в любовната лирика, който вегетира, макар и едностранчиво, но съдържателно, върху абсолютизирането на една от страните на любовта – удоволствието от еротичното преживяване, за да посоча, че такава едностранчивост, макар и съдържателна, не разкрива правомерно нещата, за да наречем такива текстове „литература”. А това позоваване ми е нужно, за да стане ясно, че за работата на писателя, като съдържателна, познаването на философията, като ядро на литературата, е необходимост, защото да си съдържателен не означава да пишеш нещо за действителността, а да показваш тази действителност, в нейната необходимост, чрез човешката, в това число и писателската саморефлективност, която не е нещо друго освен живата, преобразуваща действителността дейност, дори да става въпрос и за такава действителност, каквато е словото.

       По силата на разделението на труда, съгласуването на философията с действителността прадполага субектът на общественото развитие да се съобразява и с нейното състояние, за да поддържа, чрез мирогледа си, състоянието на своята практическа дейност на равнището й като саморефлективност, тоест като социална активност, за да постига и своето нормално съществуване.

       Но когато казвам всичко това, най-напред и преди всичко трябва да се имат предвид многобройните автори в групите на Съюза, които, от една страна, имат предимството да са в информационната среда на тази общност, която е тяхна общност, а, от друга страна, чрез проявите на незаинтересованост към потока на публикациите, които пускам, много добре се разкрива самото равнище на тези групи, което засега е незадоволително и тази незадоволителност ни се маркира от самата ситуация в света, която сякаш е извън обсега на авторите за които говоря тук и това е съществена причина за това да тънем в прегръдката на безсъдържателността, а това най-ярко се изразява чрез факта, че самите тези автори, по отношение един на друг, продължават да остават случайни, а тази случайност, която е плод на отчуждението, разбирано от мен като лоша безкрайност, достатъчно красноречиво ни посочва, че ние все още не влизаме в обкега на това, което би следвало да се разбира като „действителност”.