Литература, писатели, творчески процес – 42

 

1.

Изповед

Автор:Петър Рахнев

 

"Раните на съвестта

никога не зарастват окончателно"

Публий Сир

 

Мила мамо, обич моя свята,

аз безгласно все за теб мълвя.

Във скръбта си, с вой за теб излята

и в съня си, с шепот те зова.

 

Мъка злостно дави ме, бушува...

Нямам мир за теб или покой,

а сърцето в жалостта тъгува

и живота считам си за твой!

 

Теб живея тялом аз до болка,

че безсрамно лъгах те за мен.

Болен, аз заставах в права стойка

или бягах, криех се смутен.

 

Лъгах те за: "дом", "деца" и "внуци"...

че съм "най-над всички" и - един!

До възпрени сълзи, във зеници,

бях ли ти на теб достоен син?

 

Знаех, във безсилие си мамо,

ти ръка на мен да подадеш,

щото можех твойте мъки само

да подигна в пътя ти до гмеж!

 

Беше майка грешна и светица,

тръпнеща над мен на всеки ход.

На Голгота равна - мъченица,

там сега си моят Божи гроб.

 

Че виновен много съм пред тебе

и за всичко, даже не веднъж...

Зла, съдбата до ниво ме сведе -

недостойно за човек и мъж.

 

Не отбих и рой - стрелите мамо,

тъй порочни, в мене, като дъжд,

след позорно, злите сили само,

в себе си, вместявал не веднъж.

 

Нека да ме хулят зли езици,

гръмогласно казвам - съм правдив!

Низши духом, с було на светици,

ме вмениха: в звяр - суров и див!

 

О, безумци! Спрете, стига вече!

Някога мечтал да бъда пръв,

днеска съм космически далече

от плътта на ...пъпната си връв!

 

В твоя святост мамо, коленича,

със незнаен никому поклон...

В цяло те и в орбити обкича,

с ореол от стонове...след стон.

 

 

1.1.

В своя миг на слабост коленичи

 

Екзистенциален портрет

на Петър Рахнев

 

Майка си превърна в обич свята,

не успял да скъса пъпната си връв

и съвестта, от болката излята,

го терзае денонощно, чак до кръв…

 

Злостна мъка…Той за майка си мълви –

живота си на нея е обрекъл

и тъгата му, чрез жалостта кълни:

рефлективно в нея се е врекъл!?

 

Майката е мъртва, той е жив мъртвец-

живот живее, сякаш е пропъден:

гледам го, прилича малко на светец,

погледът вглъбен е – на човек отвъден!

 

Сега си спомня случки разни – дребни:

това, което е желал, го няма

и броди даже по пътеки древни,

превръщайки бедата си във яма.

 

А човекът, във безсилен кръговрат,

без опората на нежно рамо,

чувства как мечтите безвъзвратно мрат:

чрез мъката злокобна стене:”Мамо…”

 

Таз съдба е рядка, но е тя на роб,

който тръгва уж да обвинява,

но, приел безсилието чак до гроб,

своята душа безкрайно наранява.

 

Във пристъп на самобичуване – веднъж,

видял във майка си лицето на съдбата,

твърдеше, че не е достоен, нито мъж,

но дума не пророни за жената?!

 

Смъртта на майката взривява съвестта –

тя не смее да да поеме доза смях

и пъпната му връв, но във горестта,

преживява се от него като грях.

 

Във свойта изповед е той правдив,

но няма правомерно обяснение,

а поривите на страстта го правят див,

търсейки миг успокоение.

 

Майката, съдбата, зли езици

той в безсилието обвинява –

под знаменателя, че са циници,

за справедливост малко настоява.

 

В своя миг на слабост коленичи,

но прикрива мъката на тоз поклон –

майка си със орбити ще обкичи,

докато душата му се гърчи в стон.