Литература, писатели, творчески процес – 43

1.

УМОРА

Автор: Красимира Василева

Да избягам от вещи, които

потъмняват и стават затвори,

да избягам далеч от храните –

ароматни, а всъщност отровни,

от лекарства, с които наивно

вървим под ръка към неврозата,

от цигари и вино в приспивната

и подличка песен на наркозата.

Да избягам от парите, любимите,

от тяхната спарена тучност,

задушила живота във римите

на похотливата звучност.

Да избягам от словесните блудства,

изпълнили всички пространства

и изяли кислорода на чувствата,

залинели до глупава странност.

Да избягам от горчивото бреме

на гена, на порока, на гения

и невъзмутимото време

заличи злото в това песнопение.

Да избягам на страстта от метежа,

разпъващ и клетки, и разум

и вместо тътена на копнежа

бъде тихо, студено и празно.

Да избягам от лютата битка

кой да бъде водач на стадата,

изпопасли и последната китка

и отровили с дъха си водата.

Да прережа напълно влакната,

разиграваща мен, марионетката

на инстинктите във играта

и в благородните жестове.

Да избягам от всички прозрения

при Тебе отвъд, мили Боже,

защото и това стихотворение

не е изход, надежда и стожер.

1.1.

Животът, опосредован от вещи

Четейки:”УМОРА”

от Красимира Василева

Животът, опосредован от вещи,

се прави от хората ваятели,

които в работата си са вещи

и достигат степен на писатели ...

Но вещоманията, без простори,

достига до сараи ароматни,

които се превръщат във затвори,

където гинат хора благодатни.

Глобалност руши правила основни,

разделяйки света на разни царства,

а користта, с нагласите отровни,

създава непрекъснато лекарства.

Не се развива чувството невинно,

а политиката е само поза,

носеща поведение наивно,

създаващо във общността невроза.

Нормалността е най-висока класа,

защото носи чувство безметежно,

имащо съответната нагласа,

достигаща равнището копнежно.

В модалността на поетични рими

откривам и вибрациите звучни,

които се превръщат във любими,

защото носят и нагласи тучни.

Въпросът за нормалността на чувства

кълни с проблема за човешка цялост,

предпазваща децата ни от блудства,

защото тя е източник на зрялост.

Смехът ни е изкуствена украса,

когато житието е метежно,

а обществото носи ни нагласа:

в страх да сме с поведение прилежно.

Характерът, ако стане раздвоен,

не се поражда прагматична вяра –

не постигаме живота съкровен:

случайността му става точна мяра.

Глобализмът, равнище инстинктивно,

сам разиграва и граждански протест

и всичкото това е тъй наивно,

затова, че си остава жалък жест.

Нагласата чрез труд се възпитава,

но и със възпитателна система,

а тя характера ни пресъздава,

решавайки на учене проблема.