Чрез теб, приятелю Никола, нека!

 

Четейки:”Вяра”

от Никола Вапцаров

 

Чрез теб, приятелю Никола, нека

да споделя тревогата загдето

без оптимизъм гледам на човека

и болката се трупа във сърцето ...

Така опротивява житието –

не можем да приложим нова мяра:

случайни ставаме във битието,

а уж човекът е такъв със вяра?!

 

Преходът на човека инстинктивен,

във новата епоха – Глобализъм,

чрез глупостта, показва го – наивен,

но този път го води към цинизъм ...

А животът ти за мен е образец,

че ти се издигна до народен Дух

и положи го във слово, чрез писец,

извисявайки се в поетичен връх.

 

С непосилния живот бе различен

и така ти оставаше нормален –

борбата те направи прагматичен:

Духът ти се превърна в трансментален ...

И затова те вписвам във сърцето –

ти за много си пътеката добра,

направена с невинност на детето

и тъй, в днешно време, тя ни е съдба.

 

Не са ми нужни предположения,

защото днес живеем в час опасен –

народът върви през унижения,

а авторът във Нет-а е съгласен,

защото практически не работи –

той имитира, че борба повежда,

ала, защото само си ломоти

и другите, и себе си подвежда.

 

Борбата теб те беше озарила

и ти поведе битка за живота –

така тя втори път те бе родила,

но дейността издигна ти за вота.

Щял някой си да каже тука нещо –

по този начин щял да е спокоен,

но казаното няма да е вещо

при поведението недостойно.

 

Съгласен съм Никола, че борбата,

ти водиш и чрез точна, ясна мисъл –

на народа се вписа във съдбата:

в общуването с теб намирам смисъл ...

Разбираш ме, превръщам те във мяра

с която ръководя аз Съюза

и даже да е малка тази вяра,

превърнал съм я драги, аз във Муза.

 

Трябва да направим ново общество,

но не кошче за рими поетични,

а което да е наше естество –

затуй се търсят хора прагматични ...

„Поетите” все още си сънуват,

а текстовете им – метафорични,

показват, че изобщо те не чуват,

в различията ни – катастрофични.

 

Съюзът ни Никола, се развива,

издигнал във Нет-а ясни правила

и първото е, че чрез дейност жива

отстоява постоянна светлина ...

Държавата от корист се люлее

и авторът пред страхове отстъпва

и как чрез вяра тук да се живее,

когато негативният настъпва?

 

Така Никола, виждам днес поета,

занимаващ се с хобито кръжочно –

в опашката към гроба той си крета

и публикува, само че ... безочно!

В ситуацията ти си ми светлик –

образец като автор прагматичен:

той, организиран, получава лик,

а туй е път писателски – изричен.

  

1.1.

Вяра

Автор:Никола Вапцаров

 

Ето — аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

    

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! —

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

   

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

„Как, искаш ли час да живееш?“

Веднага ще кресна:

„Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!“

   

За него — Живота —

направил бих всичко. —

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

    

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

   

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? —

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

    

Какво ще остане

от мене тогава? —

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право —

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

   

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

 

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! — Не струва! —

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!