Необходимост

       Пътят по нишката на необходимостта може добре да бъде разбран като непрекъснато разплитане на заплетени от други хора възли ... А в случая, „заплетените от други хора възли” е обикновена метафора на всички онези неприятности, които трябва да си способен да понесеш и разрешиш, запазвайки, в същото време, собствената си нормалност, разбирана като постигано лично щастие. Ето, това е проблемът на днешното време: как да бъдеш щастлив в условия, които пречупват нормалността и натрапват деструктивността като нещо напълно нормално?! Очевидно, става въпрос за различни равнища на човешкото възпроизводство, които равнища формират и различни представи за това какво представлява щастието. Великото предимство на Интернет се състои в това, че тази технология събира на едно място огромни маси от автори и читатели, и прави комуникацията примамлива възможност за възникване на съвместна дейност между всички тези участници. Нещо повече, някои от информационните мрежи са набедени като „социални” и доколкото средата се възпроизвожда със съвместни усилия, нещата са точно такива, но става въпрос за стихийност, която възпроизвежда негативността на днешното време, а не за социалност, която формира и възпроизвежда човешката нормалност.

       Изправен пред невъзможността за пълноценна реализация, аз се ориентирах към Интернет и тук постигнах всичко онова, което отдавна бях набелязъл като цели на собственото си съществуване. На първо място, пристъпих много по-решително към утвърждаването на философията на прагматизма, разработвана от мен и като хуманен екзистенциализъм, но и като мъдрост на любовта, а и като философия на конкретната трансменталност, разбирана като Съ-преживяване на съвместната дейност, за да достигна, по съвсем естествен начин и до бурния, опияняващ смях на човека, попаднал в капана на Глобализацията и громящ я с всеки свой текст, но стоящ в безизходицата да обедини няколко човека, израстнали до равнището на прагматизма. Но тази абсурдна ситуация ми даде чудесната възможност да продължа, много по-непосредствено да опознавам българския народ, да вниквам в неговата мъдрост, но и да търся причините за дълбоката му разслоеност, формирана от различни негови прослойки сред които много ярко се откроява прослойката на носителите на дебелащината, описана по ненадминат начин от Алеко Константинов и представяна днес, съвсем успешно, от представителите на „политическата” класа, а и от замогващи се балгари, които все още не могат добре да разберат какво правят в Интернет, носещи своя уродлив егоизъм като защита от дразнещите външни обстоятелства.

       Чувствам се като продукт на виртуалността, защото тя ми даде възможността да  изградя по нов начин любовта си към народа. Бих могъл да напиша книга под надслов:”Народ мой, враг мой!”, но квинтесецията на всичко, което бих разказал в нея се свежда до великата способност, която поставям на върха на всички способности, в това число и над интелекта – любовта към народа.

       Сблъскването с негативните последици на упражняваната от теб дейност е доказателство не за свобода, а точно обратното – за Не-свободата на взетите решения и тяхната реализация.

       Водени от добрите намерения да се интегрираме с Европа, българските чиновници тласнаха страната ни в едно русло, което обективно работи като асимилационен механизъм, а непознаването на обществената закономерност се представя от идеолозите като злощастна съдба и следват тирадите за Бога, като оправдание за реалния, асимилационен процес в който се намираме и като опит казусът да бъде „решен” чрез оправдание с неразумните действия на всички. И бедата е в това, че подобниидеологически „творения” се препоръчват за четене на хиляди, участници в Интернет, а моите текстове, имащи реално, мобилизиращо значение се поглеждат бегло от десетина любознателни читатели сред които вероятно се мъдрят и неколцина зорки съгледвачи от кохортата на великата българска цензура, развърната сред народа.

       Промяната на собствеността у нас бе историческа необходимост и тази крачка беше направена, но по възможно най-неправилния, мафиозен начин, а уродливата форма на сегашния прагматизъм е сферата, която ще трябва да роди и прагматици от алтруистичен тип, които ще понесат на плещите си общочовешкия интерес, но като национален. И това вече се прави: народът се самоорганизира в името на своето спасение.