Светът ни днешен си остава беден

Четейки "Домът"
от Мария Георгиева

Попаднала Виляна във специален Дом,
орисал я жестоко да й промени Съдбата,
защото без семейство да живееш е разгром,
деформиращ развитието на децата!

Защо децата във Държавата ни страдат,
орисани да си загубят белотата –
без тази топлота завинаги пропадат,
жадувайки за полъха на красотата.

Обществото ни се оказва костеливо,
щом със деца такива прави търговия
и може ли да се подмине мълчаливо
проявата на тази гнусна простотия?!

Говорим тука за конкретните проблеми,
във пълен разрез със божественото слово
и може ли писателите да са неми,
щом мизерията връхлита ни отново?

От ранно детство, щом живееш отчуждено,
оставен от света на произвол – забрава,
сърцето ти поглъща същество студено,
което прави тъканта му тъй корава,

защото във отношения придирчиви,
гнетящи безмилостно детските главици,
сълзите чести стават толкова горчиви,
примесени от “възпитателни” плесници!?

Наместо чрез възможностите:”Аз ще бъда!”
децата, със Съдба във пътя леден,
самите себе си превръщат във присъда:
светът ни днешен си остава беден!

Домът
Автор:Мария Георгиева

На Виляна

Белота. Снежинки падат
и стелят се по прашен път.
Звънец. Децата стават,
започва делникът в Домът.

- Побързайте! Часът е седем!-
навъсен, възпитателят крещи
и погледът му - празен, леден,
създава нечии сълзи.

Едно момченце се отделя,
поглежда през прозорец вън:
в очакване на свойта леля,
видяло я във детски сън.

Навън навсякъде е бяло.
Рояк снежинки. Тишина.
Часовник. Тракащо махало.
Отронва се една сълза.

Детето я изстрива бързо
със опъко на стар ръкав,
обръща се, закрачва твърдо,
навлиза в делника корав.

Строени прави във редици,
посрещат всички този ден
със тъжни, мънички главици,
с надежди. Засега във плен.