Творческият подход при разработването на книгата „Апостолът”

       Всеки българин носи в сърцето си, като знак на благоговейно смирение пред човешкия Дух, образа на Васил Левски – Игнатий. Ако при някой не е така, това само означава, че той не е българин. Но какво означава това? Това означава, че ние, българите Съ-преживяваме света и чрез представата ни за Игнатий, вплел се трансментално в нашето самосъзнание за принадлежността ни към този свят. Тази характеристика изразява предела на непосредствената простота на преживяването, която, от една страна, е емпирично достъпна за всеки българин, но, от друга страна, се оказва сериозна трудност, когато си поставим за задача да накараме, чрез писателското си перо, Васил Левски да проговори със собствения си глас. Това е реален проблем, защото това писателско перо трябва да бъде потопяно в постигнатото Съ-преживяване с героя на една такава книга. В някаква степен, тази задача бе постигната с написването на книгата „Апостолът” в която книга, именно поради екипния начин на нейното написване, се проявиха и трудностите при реализацията на един такъв творчески подход, което е допълнително постижение на книгата, а не неин недостатък.

       Но не толкова страхопочитание, което присъства в благоговейността, днес е нужно на българина, колкото онова Съ-преживяване на Апостола, което носим в сърцата си като наше собствено самосъзнание, за да можем да се справим с проблемите, които стоят пред нас. Но какво се получава? Излиза, че да напишеш книга за Васил Левски, ти трябва в нея да втъчеш и всеки българин, защото едно нещо е да опишеш нещата, свързани с живота на Левски и друго нещо е тези неща да проговорят със собствения си глас. Такъв е проблемът, който възниква пред всеки, решил да напише книге за Игнатий и следователно този проблем изведнъж, застава и като теоретичен, свързан с написаването на самата книга, но и като практически, свързан с решаването на реалните проблеми на България, за да можем наистина да признаем, че носим Апостола в сърцата си.