До авторите в Интернет – 19

1.

Старите моми

Автор:Атанас Далчев

Ръцете бавно се протягат
и пее старият чекрък,
през сухите и тънки пръсти
се точат нишки от коприна
като лъчи през сухи клони
във пуста есенна градина:
то старите моми безстрастно
предат, насядали във кръг.

Те не говорят и не питат,
а всички сведени мълчат,
въртят безспирно колелото
и слушат скръбната му песен,
от сутринта в студени стаи
над стария чекрък надвесени,
и ето вече по стъклата
догаря най-подир денят.

О, старите моми печални,
които чакат вечерта,
за да отдъхнат в сън най-после
и почнат утре освежени!
Те имат тук едно богатство:
то са косите посребрени,
а в техните сърца-саксии
цъфтят цветята на скръбта.

Печалните моми що искат?
Каква надежда ги зове?
Нима ще трябва да загинат,
без радостта да ги споходи?
Ах, старите моми очакват
накрай женихът им да дойде,
последният жених да дойде
и скъса нишката надве.

1923

1.1.

В преструвката на чувството безстрастно

Четейки:”Старите моми”

от Атанас Далчев

В преструвката на чувството безстрастно

умората играе роля властно

чрез обиграните, тревожни пръсти,

прикриващи така стария недъг,

но колкото да стават те чевръсти

във душите си проклинат тоз чекръг,

разстилащ във сърцата стари клони,

поскърцващи чрез тъжните канони.

А плахите сърца мълчат, не питат –

при всеки полъх сякаш те политат,

а погледът, над преждата надвесен,

във мъка вековечна пак тъмнее,

прикриващ се във жизнената песен:

моминското сърце така немее,

а мракът стеле мъка във стъклата,

чертаеща на тез моми съдбата.

Момите днес изглеждат много свежи,

но често пъти стават те невежи,

защото, във мащабите глобални,

пропускат чувствата си съкровени

и крият, че сърцата са печални

пред прага на мъжете посребрени,

предлагайки любовната насита,

която със преструвка е пропита.

Моминската душа е безкраен зов,

копнееща дори капчица любов

и прави тя самообвинения

за пропиления в самота живот,

ала те прерастват в угризения

и негативността става негов плод

и в рамката на чувството си вяло

мечтаят за отдаване всецяло.

Така трепетни, мечтаят свойта плът –

чуждите проблеми много ги влекат:

в главите им кълнят подозрения

и без да искат стават те дребнави,

като имитират вдъхновения,

твърдейки безконечно, че са прави,

а жаждата, чрез сянката си, грее

и тя моминската душа владее.