Що е любовта?

Автор:Артур Шопенхауер

       Своята книга „Що е любовта?” Артур Шопенхауер започва така:

„Глава1. Що е любов? Предмет, последици и очевидни причини. Цначение и важност на любовната страст. Измама на личността и тържество на вида.

       Любовта, наред с нагона за живот, заема място измежду най-могъщите подтици. Когато си помислим, че тя изразходва безспирно силите на младостта, че представлява върховна цел почти на всяко човешко усилие, че разстройва най-важните дела, че пибърква най-великите умове, че намесва своите лекомислия в дипломатническите усложнения и в трудовете на учените, че вмъква любовни писъмца в портфейлите на министрите и кичури коси – в ръкописите на философите, че прекъсва най-ценните отношения, разрушава най-здравите връзки, взема в жертва живота, здравето, богатството, общественото положение, щастието, че превръща частния човек в непрокопсаник, а верния приятел в най-зъл изменник – злосторен бяс, който се сили всичко да разстрои, разбърка и разруши. Тогава сме готови да се провикнем – защо е всичката тази врява? Тези усилия? Тези беснувания? Тази дълбока неволя и грозни терзания?

       А въпросът е съвсем прост. Достатъчно е всеки да опита щастието си върху листенцата на маргаритката. Но за сериозния мислител истината се разбулва. Важността на този въпрос е равна на ревността на изследването.

       Що е любов?

       Воля, която се стреми да заживее в ново и отделно създание. Любовта е хитрост, която природата употребява, за да постигне своята цел, а тази цел всъщност се състои в създаването на нова твар, точно определена но природата си.

       Доказателства?

       Ето: платоническата любов е глупост, защото любовта не се задоволява даже със споделянето на чувствата – тя желае, търси, изисква настоятелно пълното притежание на обичания обект. Влюбеният иска да чувства в мъжката си мощ обичаното, желаното същество и чрез неговото притежание да изпитва пълна наслада от чувствата си.

       Единствена цел, истинска и съществена цел на всяко любовно съчетание е – да се роди от него дете, макар влюбените да не подозират ни най-малко измамата на природата, която умее да се прикрива под маска в тези случаи.

       Насладата, сладострастието на взаимното притежание е само примка. Природата мисли само за едно: да запълни празнотите, да се възобновява и да създава нови индивиди.

       Изследвайте две създания, които се стремят да задоволят този непреодолим нагон, който се нарича любов, в техните погледи, препълнени с желания, виждате как се запалва животът на ново създание, в половото съчетание към което се стремят, се таи страстта на две същества да се обединят в едно и индивидът, който ще създадат те в своите ласки и сладострастни наслади, ще носи наследствените качества на родителите, които ще продължат да живеят в него.

       И така, любовта е само „стремеж към живота” на вида, нужда да се продължи расата в ущърб на измамните и минутни радости, които човек изпитва.

       Кой влюбен, след като задоволи страстта си, не изпитва дълбоко разочарование? Само видът се е възползвал от любовното съчетание на двете същества, от задоволяването на пламенното любовно желание, а що се отнася до индивида, неговото съзнание не схваща нищо, подтикнат от духа на племето, той си налага нсякакви жертви, всякакви лишения, без да подозира, че неговата любов е послужила за съвсем друга цел.

       И животните се подлъгват от същата измама на природата, която, чрез привлекателността на насладата, ги заставя да си въобразяват, че работят за свое лично удоволствие, докато всъщност те работят само за нуждите на продължаването на вида.

       Друго доказателство, че любовта е нагон за продължаване на рода и поддържането на вида, е фактът, че мъжът е склонен към непостоянство, а пък жената е по-склонна към вярност.

       Мъжът е многоженец. Числото на многобрачните народи е четири пъти по-голямо от числото на еднобрачните. Целта на природата, която се стреми да запази вида, подтиква мъжа да търси много жени. Той може да даде живот годишно на стотина деца, ако разполага с такова число жени.

       У мъжа влачението към жената е само прикрит нагон, то е несъзнателно желание да поддържа образеца на вида.”

       Всеки ще се съгласи, че любовта е най-важното нещо в живота, че това е най-експлоатираната тема в литературата и най-сложния проблем в живота. Разработването на философията като мъдрост на любовта е доста претенциозна задача, но, според мен, човечеството вече има отговорите на този сложен проблем, а интегрирането на света дава реални основания философията да навлезе по-решително и в тази област на човешките отношения, за да съдейства нещата да се променят към такъв стандарт на живота, който да дава възможността любовта да се утвърждава като водещо отношение в обществото чрез нейното лоно – семейството.

       Инститктът за самосъхранение и инстинктът за размножаването на рода имат своето продължение в общественото възпроизводство на живота, чрез труда и в любовта, разбирана като основа на семейството. Възпитателната система „йога” за постигане на физическо и духовно съвършенство решава практически въпроса за овладяване на поривите на страстта с цел запазването на младостта и превръщането й в източник за постигане на интелектуално развитие.

       Съгласен съм с Артур Шопенхауер, че любовта е дълбоката същност на човешкото съществуване, но едновременно с това ще трябва да направя и ясното разтраничение между страст, имаща напълно социална природа и сласт, получила обър прием от хедонизма в литературата, който естетизира сластта, показвайки я за любов, което е неправомерно. Когато той говори, че любовта „разстройва най-важните дела, че пибърква най-великите умове, че намесва своите лекомислия в дипломатническите усложнения и в трудовете на учените, че вмъква любовни писъмца в портфейлите на министрите и кичури коси – в ръкописите на философите, че прекъсва най-ценните отношения, разрушава най-здравите връзки, взема в жертва живота, здравето, богатството, общественото положение, щастието, че превръща частния човек в непрокопсаник, а верния приятел в най-зъл изменник – злосторен бяс, който се сили всичко да разстрои, разбърка и разруши” той казва верни неща, но с уточнението, че те не се отнасят за любовта, а за сластта, която чертае деструктивния процес на живота.

       Да, истината за любовта е разбулена, но съвременната идеология експлоатира проблематиката на сластта, която се разработва особено усилено в областта на „любовната” лирика, както и в любовните „романи”.

       Отговорността за продължаването на живота чрез раждането в семейството и чрез труда в общественото възпроизводство разкрива картината за мястото на любовта, но и на приятелството в живота на човека.

       Разбира се, без насладата от еротичния акт едва ли биха се раждали деца, но и развихрянето на поривите на сластта не са източник за развиване на брачните взаимоотношения, а точно обратно – полигамните отношения са един от източниците на деструктивността в обществото.

       Именно любовта, която има като своя по-висока степен приятелството, очертава цялостната изграденост на индивидите чрез процеса на Съ-преживяване на умножената сила на общността – семейството и доброволно сдружената общност за постигане на индивидуалното възпроизводство по обществен начин.

       Любовта на равнището на насладата е инстинктивна любов, докато любовта като отговорност и дълбока благодарност, тръгваща от умножената сила на семейството, разбирана и като „единна плът” между влюбените, достига до равнището на трансменталността, което развива интелекта на влюбените.

       Овладяването на страстта, чрез възпитанието, е важна задача, за да не се допусне тя да се развие като нагон, който води до раздвоението на характера, а човек с увреден характер става непълноценен и в процеса на своята обществена реализация.

       Разглеждането на любовта като същност на съществуването дава отговор на въпроса за нейната вечност чрез прерастването й в приятелство, след изчерпване на потенциала на семейството, което успешно може да бъде разглеждано като умножена на степен любов.

       Сексуалността е важна градивна част на любовта, но любовта не се свежда до сексуалността. В сексуално отношение хората отстъпват на животните, защото, чрез своята полигамност, достигат до деградирането на своята индивидуалност.

       Полигамията поразява и мъжете, и жените, но деградирането при мъжете е на сто процента, докато при жените се наблюдава по-голяма устойчивост. Този факт отхвърля твърденията на автора, че природата на мъжа е полигамна.