За патоса на поетичното вдъхновение

“Любовта в частност, се изразява и в това, че партньорите не могат да си омръзнат”

                                                                                   В.Рибаров

В своята малка, но много наситена с аргументация книга “Що е любовта?” Артур Шопенхауер поставя неправилния въпрос “Кои жени желаем да притежаваме?” (Вж.: Артур Шопенхауер. Що е любовта? С. 1991, с.8), но с това повдига проблема, който всеки мъж разрешава по някакъв начин в любовта, ако е достигнал до разбирането, че именно тя – любовта, е ядро на съществуването под формата на преживяване. Според мен, правилният въпрос се свежда до това: коя е жената, с която постигаш хоризонта на споделената любов? А проблемът, който повдига А.Шопенхауер се свежда до следното. От една страна, като природна организация, мъжът, като че ли е полигамен. Тази позиция застъпва и А. Шопенхауер. В действителност, природата се е “погрижила” да резервира своето възпроизводство, което мъжът лекомислено афишира като своя сила, към което подтиква и митът за мъжа като силен пол. В тази насока въпросът пред мъжа е как да овладее страстта си, култивирайки я в хармонично развита емоционалност, способна да се слее с тази на своята интимна партньорка. Но овладяването на страстта е свързано със самото запазване на нормалната сетивност, която се разрушава под ударите на полигамията. От друга страна, пътят на моногомията се е утвърдил исторически като път за запазване на нормалното съществуване на индивида. Любовта е свързана с изживяване на удоволствието от нея, но тя е и защита срещу преждевременната деградация на индивидите. Възпроизводството на чуждия живот чрез раждането и възпроизводството на собствения живот, чрез любовта, се постига успешно в границите на моногамното семейство. Но семейството възниква и съществува там и тогава, къдего и когато разцъфти споделената любов, за да се преодолее успешно “краят” на семейството във връзка с отхвърлянето на отговорността по отглеждането на децата.

Борбата със страстта, от една страна и ръстът на социалното възпроизводство, позволяващо удържането на любовта на високото равнище на съпреживяването, гарантират тържеството на вечната любов като път на нормалността, който е и път на святостта, т.е. на онова божествено съществуване, което може да се приеме за нормално.

В поезията съществува традиция да се естетизира болката, т.е. онова съществуване, което е отвъд границите на нормалността. По този начин се създава привидността отклонението да се приема за нещо нормално, но парадоксът възниква, когато носителите на отклоненията започват да се борят с онези, които носят нормалността и тази борба най-често се разгръща във формите на интригата и на манипулирането.

Моят опит в любовта следва пътя на святостта и това се превръща в повод за истинска истерия, както срещу поезията, която разработвам, така и срещу личността ми и това се прави от хора, които се обявяват за творци и привъженици на идеята да се прави нова литература?! Ситуацията е “нормална”, защото новото като нормално, няма как да се утвърди в живота, ако не премери силите си със старото, с пошлостта, която се съпротивлява отчаяно с всички средства. Но въпросът в поезията е пределно конкретен. Отклоненията и патологията в любовта, нямат място в раздела “любовна лирика”, а постигането на това предполага наличието най-напред на зряла критика, но също така и на нова организация на създавания продукт в сайтовете за литература.

       Тази малка статия публикувах през 2006 година в Сайт „Откровения”, където любезните читатели споделиха, по повод на нея, следното:

Диана Борисова:

       „Аз честно казано не мога да разбера на къде биеш!Защо направо не си кажеш какво те мъчи....Писал си писал, писал...Та за нова литература ли, та за Шопенхауер ли, та така си се оплел,че ако ти дам да си прочетеш творението след един месец, няма да се сетиш ,че ти си го писал!”

Чавдар Кунчев:

       „Това са стойностни разсъждения , Валери! 6...а селяните с балканския си манталитет ги остави да си слушат чалгичка и да щракат с пръсти в разсъждения : "колко малък е света, той зависи от нас, елате при извора, тук сме велики, не ни трябват величия чужди, ние тук се капсуловаме и сме неповторими".

Бостан Бостанджиев:

       „Първо - някой трябва да е прочел нещо от Кастанеда, а и от Шопенхауер, за да може да се отрови от тяхното литературно идиологофилософско творчество.

На широката българска публика, те не са известни и едва ли имат особено влияние върху масата от обикновени читатели и творци, които се опитваш да "защитиш" от това, което не са прочели!

Да не би да обвиняваш "Откровения", че за разлика от ХуЛиТе тук се публикова не "Нова българска литература"?

Смешно - ако това искаш да кажеш! Тук не виждам прроизведения на Черноризец Храбър - нито песнопенията на Йоан Кукузел, творчеството на Братя Миладинови, Чинтулов или други видни български творци от миналото, за които се сетиш!

Срещу, кого противостои твоето творчество? Защо трябва да противостоиш? Защо не твориш за своего брата български? Какво мен, като най-обикновен читател български ме вълнуват творенията на педала Шекспир или зле преведените, недокосващи моя балкански манталитет лесбийски стихое на Шели? Циничната философия на Ницше и глупотиите на Кастанеда, които важат за съвсем друга публика и други масовизирани съзнания в други чекиджийски държави, какво ме "е...т" мене ... БЪЛГАРИНО?

Кога тук в тази скапана държава ще се научите, че можеш да бъдеш уважаван само, ако носиш светлината на своето лично достойнство, творчество и в това творчество характерните особености на националните си особености????? Кога?

Особено ти! На когото 99% от това, което съм прочел е или ремикс на нечии творби или критика на чужди такива? Поне го прави, тогава, когато трябва или когато ти го поискат и не насаждай врели некипели полуинтелектуални абракадабри, защото в истинското творчество, освен псевдоинтелектуалност се изисква и голяма доза интелигентност!!!

А според мен дори повече интелигентност и комбинативност, отколкото назобеност с демонстрируем лабиринт от интелектуален товар - кой,кво казал и защо го е казал! Кажи го ти - пък всеки да си го тълкува!

Но кажи от себе си - аз лично от тълкувачи и преводачи, на това - кой, какво мисли или е искал да каже, когато го е казал... нямам нужда!

Вярвам, че и читателите, нямат нужда от такъв тип "преводачи"!”

Екатерина Банска:

       „Да не би някой да твърди, че святостта в любовта, социалната и общественоприетата, т.е.бракът, се състои в това да се стремиш всячески да запазиш моногамията си (която всъщност не притежаваш,защото преди бракът си си имал други любови)? Та ти по този начин вървиш срещу природата си! Това е невъзможно!Значи изводът е, че моята любов не е свята, защото обичам друг до полуда,така ли? Опитах да запазя старата любов, но ПРИРОДАТА не ми позволи.Опълчих й се, исках да съм в общественоприетата моногамия, положих огромни усилия, вървях със законите на обществото, което налага монопола си, но накрая просто осъзнах загубеното време и хвърлен безмислен труд.

Поздрав!

Румен Ченков:

       „Според мен, да се твърди, че съществува стара и нова литература е най-малкото смешно! А още-по смешно е твърдението, че, така наречената "нова" литература е нормална, а "старата" е пошла и... какво - ненормална?”

На тези коментари тогава отговорих така:

       Неоспорим факт е, че в света настъпиха такива промени, които доведоха до негови коренни промени. Светът се развива на нова степен на единство и това не е твърдение, а емпиричен факт. Щом е така, то този факт изисква и адекватно описание, което е задача на литературата, която се обозначава като нова. Сайт ХуЛиТе е сайт именно за Нова художествена литература, което е негова привлекателна страна.Когато условията се променят, мирогледните въпроси излизат на преден план и много от авторите изпадат в деликатно положение. Съществуващата литература не се определя автоматично като стара, нито това, което се публикува сега, автоматично се отнася към новата литература. Философията на Карлос Кастанеда е издигната по идологически път като новата философия, но аз съм показал нейната порочност. В днешно време деградационните процеси са достигнали до такава степен, че се налага да се спасява нормалността. Ако се вникне внимателно в написаното от мен, ще стане ясно, че нормалността аз издигам като предметна област на изследването и на изложението и в спор с Артур Шопенхауер дефинирам проблема пред мъжа в любовта и неговото решение.Познаването на този въпрос от публикуващите администратори се оказва важен, за по-доброто ориентиране на текстовете, свързани с любовната проблематика.Въпросът, според мен, е сериозен!

Поздрав!