Практическият материализъм - 1

       Философията може да бъде наричана с различни имена. На мен ми допадат обозначенията „практически материализъм”, защото тук се акцентира върху Модела на цялостта, но и „мъдрост на любовта”, защото тук се акцентира върху трансменталността като предмет на философския анализ, който предмет ясно и ярко разкрива своята саморефлективна природа, като се отхвърля и нищо не казващото определение на философията като „любов към мъдростта”. Назоваването на философията по един или друг начин, задава гледната точка на нейното разработване, но при всяко назоваване се открояват два елемента – от една страна, това е цялостта на обществената система, а, от друга страна, е съответната нейна част, която придава особения нюанс на разглеждането, при което живата практическа дейност е онзи свързващ елемент, който придава саморефлективния характер на разглеждането, осигуряващ, от една страна, обективиране на същностните сили на субекта, а, от друга страна, субективиране на променящата се от дейността обективност. Посочената зависимост се редуцира до отношението „Субект – Дейност – Предмет” с което живата практическа дейност от особен тип, като социална активност, се превръща в тъждеството, което дава възможност да проследяваме противмоположностите и като различни.

       Тук съм длъжен да отбележа, че горните разсъждения са извод от проследяване и то многократно, на възпроизводствения процес, за да се превърнат в концептуално начало по-нататъшната ми аргументация, имаща за цел да обоснове природата на философското познание, превръщайки собствената ми дейност в такава рефлективност, която е израстнала до саморефлективност.

      Овладяването на стихията на страстта до вътрешна озареност на характера, носена от „божественото” вдъхновение, е предпоставка за проследяване на естествената невинност до развитието й като страна на интелекта, който в преживяването на умножената сила на общността, улавя безпределността, като характеристика на цялостта, докато преминавано на страстта в сласт, основна причина за което е полигамията, е стъпка по посока на раздвояването на характера и деструктирането на индивида в ролята му на субект. Така може да се разбере тезата на древните да нямаме страсти, което всъщност е да имаме облагородени страсти чрез подходящото възпитание от най-ранно детство, което в съвременното общество не се прави, защото на него му трябват работници, а не цялостно развити индивиди.